Кратка история на военната фармакология

[Brain]

Откакто хората са създали организирани армии, победата във войните е била сбор от много фактори - умело командване, обучение на войниците, наличие на качествени оръжия, ефективни доставки и т.н. Далеч не последно място в този военен оркестър винаги е заемал така нареченият "боен дух", т.е. готовността на войника да отиде да убива и да бъде убит.Това състояние може да се осигури по различни начини - например чрез внушаване на патриотични чувства у воина или като му се обещае след победата да разграби вражеския град.

Но доста рано възниква идеята, че бойният дух у войника може да се събуди чрез употребата на изкуствени стимуланти, било то алкохол или други химически съединения. Тази практика, датираща отпреди повече от хилядолетие, в крайна сметка довежда до появата на бойната фармакология. И тук веднага идват на ум сцените от култовия филм от 1992 г. "Универсален войник", чиито герои многократно увеличават силата и скоростта на реакциите си чрез редовни инжекции със специални лекарства. В тази публикация ще се запознаете с историята на използването на психоактивни вещества във войната.

Древните гърци са наричали състоянието на бойна треска с думата "lyssa"("Λύκος" - вълк), а древните римляни - "furor heroicus". В продължение на векове теоретиците и практиците в областта на военното дело са размишлявали как да се научат да потапят войника в така необходимото състояние. Още в зората на историята са били измислени бойни викове и ритмична военна музика, за да накарат масите от хора да се движат в синхрон. Пример за използването на такава музика дава Плутарх в биографията си на спартанския цар Ликург.

Когато войската се строявала заради появата на врага, царят принесъл в жертва козел и заповядал всички войници да носят венци, а флейтистите да свирят "песен в чест на огъня". Самият той започнал военната песен, на която марширували спартанците.

"Бешевеличествена и в същото време страховита гледка да видиш тази редица от мъже, която маршируваше под ритъма на флейтите. Редиците им бяха плътно една до друга; ничие сърце не биеше от страх; те маршируваха към опасността под звуците на песните, спокойни и весели. Нито страхът, нито прекомерната горещина, разбира се, можеха да имат място в такова настроение; те бяха спокойни, но същевременно окуражени с надежда и смелост, вярвайки в помощта на божественото"
- свидетелства Плутарх.

Съществува и по-примитивен начин за възбуждане на войника преди битка - алкохолът. Започват да го използват още в древността, но ползата от него е съмнителна. Например много войници, преценявайки ползата от ежедневните "100 мл алкохол", са били предпазливи. От една страна, алкохолът помагал да се поддържа топлина в студа. От друга страна, пиенето можело да доведе до загуба на концентрация в боя и съответно до бърза смърт.

От Скандинавия до Близкия изток
Друг начин е да се дават психоактивни вещества на бойците. Човечеството се е научило да създава такива вещества още в зората на своята история. Що се отнася до употребата им в битка, примерът, вкоренен в представите на обикновения човек, е свързан със средновековните скандинавци.

Известните са добре познати - страховити воини, способни да се поставят в състояние на душевен екстаз преди битка и да се хвърлят в боя без доспехи, а често и без дрехи. Те хапели яростно щитовете си и в битката не виждали разлика между свои и чужди - убивали безразборно и едните, и другите.

Известният исландски скалд Снори Стурлусон приписва появата на тези страшни воини на главата на скандинавския пантеон Один.

"Човекът можеше да направи така, че враговете му да ослепеят, да оглушеят или да се изпълнят с ужас в битката, а оръжията им да раняват не повече от клони, а воините му да се втурват в битката без пръстени, да са свирепи като озверели кучета или вълци, да хапят щитовете си и да са силни като мечки или бикове. Те убиваха враговете си и нито огън, нито желязо ги нараняваха. Такива воини се наричали берсерки"
- пише Стурлусон.

Историците спорят от десетилетия, опитвайки се да осмислят феномена берсерк. Дори самата дума няма еднозначно тълкуване: някои я превеждат като "без риза", други - като "мечешка риза". Що се отнася до естеството на яростта на берсерките, някои са склонни да я приписват на психично заболяване.

Предположението, че берсерките се опияняват с настойка от мухоморки, се появява едва през 1785 г. - то е изказано от шведския учен Самуел Едман, който научава за обичаите на някои източносибирски племена. Други учени нарекли идеята на Едман глупост, но признали, че берсеркерите можели да се опияняват с алкохол преди битка.

През 1956 г. американският психолог д-р Хауърд Д. Фабинг отново предложил "мухоморкаджийската хипотеза"- с лека ръка тя била толкова широко разпространена, че на практика се превърнала в аксиома в очите на неизкушената общественост.

Въпреки това не всички учени, които изследват феномена на берсерките, вярват, че те са използвали мухоморки. Карстен Фатур от университета в Любляна изказва предположението, че берсеркерите са приемали не отвара от мухи, а отвара от черен хемус (Hyoscyamus niger). Според Фатур употребата на конопа може и да е предизвиквала пристъпи на същата безумна ярост, характерна за берсеркерите.

Съответните свидетелства са се запазили дори в европейските езици. Например в сърбохърватския език глаголът "бунити", произлизащ от местното наименование на хемлок "буника", означава "бия се, протестирам", а изразът, който се превежда "те бяха като че ли ядяха хемлок", се използва за описване на хора, изпаднали в гняв.

Белене осигурява повишаване на прага на болката и яростта. Освен това в състояние на объркано съзнание, причинено от алкалоидите на нощната теменуга (които също се съдържат в белената), хората често не различават лицата - и това може да обясни защо берсеркерите в битка понякога не са могли да различат своето от чуждото.

Друга известна легенда за воини-пристрастени възниква през Средновековието в Близкия изток. Става дума, разбира се, за асасините - поданици и последователи на прочутия "старейшина на планината" Хасан ал-Сабах, който в края на XII в. основал държавата на измаилтяните-низарити в планините на днешна Сирия и Иран.

Хасан ас-Сабах разполагал с фидаи ("жертвоприносители"), които по негова заповед били готови да се изкачат в най-непристъпната крепост, да убият всеки високопоставен враг и да приемат с усмивка най-страшните мъчения.

Безусловното изпълнение на опасните задачи по негова заповед и безграничната всеотдайност западните хронисти обясняват с това, че убийците използвали упойващи вещества като хашиш.

От дъвченето на листа от кока до "балтийския чай"
Едно от откритията на испанците в Америка през XVI в. е растението кока (Erythroxylum coca), чиито листа имат стимулиращ ефект. Въпреки че употребата на кока е обявена за езически ритуал и е забранена, известни са случайни употреби на кока от испанските войници - като средство срещу умората по време на далечни походи.

На свой ред през XIX в. френските колонизатори откриват в Африка стимулиращия продукт - ядката кола (Cola acuminata), към която военните бързо проявяват интерес.

Група учени успяват да изолират екстракт от пулпа на кола и през 1884 г. създават продукт на негова основа - "хрускането на педала на газта". Тестовете за въздействието му върху човешкия организъм са проведени през лятото на 1885 г. в алжирската пустиня. Войниците от 23-ти йегерски батальон, получили преди похода само кола сухари и вода, напуснали форта и се придвижвали в юлската жега със скорост 5,5 км/ч, без да променят темпото в продължение на 10 часа подред. След дневен поход от 55 км те се върнаха пеша във форта след нощна почивка. По-късно подобен опит бил успешно проведен в самата Франция, този път с офицерите от 123-и пехотен полк.

Въпреки това "кола-руски" не били разрешени в диетата на военните части, защото имали сериозен страничен ефект - те не само укрепвали мускулите, но и действали като мощен сексуален стимулант.

След като науката се научила да произвежда синтезирани наркотици, те веднага намерили приложение във военната среда. За това значително спомогнал фактът, че през 1853 г. френският хирург Шарл-Габриел Правас изобретил игли за инжектиране, които намерили широко приложение в медицината. Първият от тях бил морфинът, който започнал да се използва в лазаретите като анестетик. Употребата му имала и отрицателен резултат - бързо пристрастяване.

Както показват съвременните изследвания, схващането, че в САЩ след Гражданската война е имало голям брой бивши войници, употребявали морфин, е силно преувеличено.

Първата световна война е съпътствана от нарастващата популярност на психоактивните вещества във войската - войниците приемат опиум, хероин и кокаин, които "намаляват" ужаса от безпрецедентните кървави военни действия.

Факт е, че по това време продажбата на такива вещества все още не е криминализирана и те могат да бъдат закупени в аптеките. Например кокаинът е в основата на популярното американско лекарство за лечение на хрема - Ryno's Hay Fever. Подобно лекарство е произвеждано от британската фирма Burroughs Wellcome & Co. за възстановяване на гласа на певци и оратори. А след избухването на военните действия интересът към този вид отвара рязко нараства, тъй като воюващите сили започват да въвеждат забрана.

Във Великобритания се продават малки комплекти, съдържащи кокаин на прах или хапчета опиум и спринцовка със сменяеми игли, които открито се рекламират като "полезен подарък за приятели на фронта".

Специални дизайни
Още след края на войната наркотиците бяха всеобщо обявени за ужасно зло - и държавите започнаха ожесточена борба срещу разпространението им. Междувременно генералите започват сериозно да се замислят как да използват фармакологията в своя полза.

Към началото на Втората световна война военните командири са в състояние да формулират точно какво действие искат от химическите лекарства.

• Напърво място, те искали психостимуланти, предназначени за драстично повишаване на издръжливостта и бойните способности.
• Второ, генералите се интересуваха много от лекарства против тревожност, които премахват военното съмнение и могат да предизвикат чувство на еуфория.
• Трето, болкоуспокояващи, които се използват, когато трябва да се облекчи болката и дискомфортът.

Съответните разработки протичаха паралелно в няколко държави. Например Германия въведе первитин - метамфетамин, който намалява чувството на умора, притъпява болката и страха и увеличава яснотата на ума. Войниците, които приемали первитин, можели да маршируват на значително разстояние и след това да се бият без почивка.

Открити били обаче и странични ефекти: бързо нервно изтощение, дехидратация, повишена телесна температура (в резултат на това се случвало войниците, приемащи первитин, след като седели в горещите салони на бойните машини, да не могат след това да влязат в боя), прекомерна двигателна активност и пристрастяване.

Въпреки това до края на Втората световна война в Германия са произведени общо около 200 милиона таблетки первитин. Всъщото време германските командири изискват от своите учени да създадат по-ефективно средство срещу умората.

Презесента на 1944 г. в концентрационния лагер Заксенхаузен е тествано лекарството D-9, състоящо се от смес от кокаин, первитин и евкодал (болкоуспокояващо на основата на морфин). Наркотикът е бил предназначен за екипажите на свръхмалки експериментални подводници, които е трябвало да изпълняват бойни задачи в условия на изключителна теснота и студ.

За да се тества ефектът на "Д-9", затворниците в лагера са били принудени да извършват многодневни походи по маршрут - за едно денонощие е трябвало да изминат 90-112 км. На затворниците се предоставяли не повече от два часа на ден за почивка. Но очакваният ефект не бил постигнат. Субектите изпитвали краткотрайна еуфория с треперене на ръцете, потискане на централната нервна система, отслабване на рефлексите и мисловната дейност, засилено изпотяване и изпитвали нещо като синдром на махмурлук.

Американските и британските военни използвали бензедрин - вид амфетамин. Той обаче се използвал и в мирно време - а към началото на Втората световна война имал търговски успех като популярен антидепресант.

През 30-те години на ХХ век Япония синтезира стимуланта хиропон (в Европа се произнася "филопон"), който се използва в армията под формата на инжекции и хапчета. При правилна дозировка хиропонът облекчавал умората по време на уморителни походи, облекчавал страха и несигурността. Освен това изострял зрението, заради което в императорската армия го наричали "котешко око".

Заради характеристиките си хиропонът се давал не само на войниците, но и на работещите нощна смяна във военните предприятия. По-късно хиропонът е даван и на работниците на дневна смяна, за да им помогне да се справят с нарастващата умора и недохранването.

След войната наркотикът бързо излиза извън контрол, тъй като продължава да се произвежда в лаборатории и да се продава на цивилни. Наркотикът е бил баснословно евтин - една доза е струвала десет йени, което в Япония по онова време е било около шест цента.

През 1951 г. японското правителство забранява производството на хиропон и той се премества в тайни лаборатории, управлявани от гангстерски банди. Борбата срещу тях била дълга и тежка. Масовото производство на хиропон е окончателно ликвидирано едва през 1964 г., в навечерието на Олимпийските игри в Токио.

Прогресът не е статичен
Още след войната се появява производството на наркотика фенамин. Съставът му бил сходен с този на первитина и имал същите странични ефекти. Фенаминът действал за около 8 часа, а след това организмът се нуждаел от дълго време, за да се възстанови.

Наркотикът причинявал понижаване на имунитета, влошаване на зрението, нарушаване на бъбречната и чернодробната функция и бързо предизвиквал пристрастяване. Затова не смеели да го въведат широко във войската и го доставяли само на специалните части, изпращани на всякакви бойни мисии.

САЩ,развивайки собствена линия на бойна фармакология, след войната разработили нови амфетаминови препарати, с които снабдявали своите части по време на войните в Корея и Виетнам.

Официалната употреба на амфетамини в американската армия е забранена през 1992 г. (по това времеот началника на ВВС генерал Мерил Макпик). Това обаче не попречи на слуховете, че те продължават да се използват - неофициално.

Инцидентът в Афганистан (април 2002 г. ) - американските пилоти Хари Шмидт и Уилям Умбах, след като приемат две хапчета амфетамин (на жаргон "спийд" или "Go Pills"), по погрешка бомбардират конвой на канадските съюзници близо до Кандахар, убиват четирима души и раняват осем.

По време на разследването адвокатът на Шмид обвинява за инцидента психостимулантите, които пилотът е бил принуден да приема от командирите си.

През 60-те години на ХХ век американски учени започват да експериментират с допинг препарати. Целта на анксиолитиците била да намалят чувството на страх и тревожност и да редуцират натрапчивото поведение, докато актопротекторите предотвратявали развитието на умора и увеличавали работоспособността.

Така се появили бромантан, сидоглутон (мезокарб )и т.н., които намалявали чувството на страх, увеличавали издръжливостта, физическата сила и устойчивостта на студ. Но те също имали своите странични ефекти - например при приема на сидоглутон можело да се наблюдава рязко намаляване на апетита, повишаване на кръвното налягане, чувство на тревожност и повишена раздразнителност, а понякога дори халюцинации и делириум.

Всички тези препарати бързо се пренесоха в спорта - въпреки че употребата им е забранена, а заловените с допинг спортисти се дисквалифицират.

Що се отнася до по-нататъшните военни разработки, например през 90-те и 2000 г. в САЩ и Великобритания изследват въздействието върху организма на Provigil - лекарство на основата на модафинил, разработено предимно за лечение на сънливост при нарколепсия. Провигил е даван на войници в Ирак и Афганистан - установено е, че за период от 12 до 17 часа намалява нуждата от сън и почивка, намалява сънливостта поради умора, подпомага концентрацията.

Той обаче може да предизвика и повишена нервност, възбуда, раздразнителност, замаяност и главоболие. Някои от тези ефекти могат да продължат дълго време.

Сега, по очевидни причини, информация за нови изследвания в областта на бойната фармакология не изтича в пресата. Но най-вероятно те са в ход.