Комиксите на Барон
"Автоагресията на LSD трипа може да се разглежда като хомеопатично лекарство за човек, който е заобиколен от всички страни от ужасяващи събития.Подобно на битката на един абсурд срещу друг", Ларсен обяснява нуждата от екстремно наркотично преживяване с травматичните спомени от Втората световна война и нарастващия американски милитаризъм във Виетнам.
На художествено ниво защитата срещу абсурда често се изразява в подчертано детската, наивно-забравена естетика на комиксите. В Съединените щати тя също се ражда през 60-те години на ХХ век и също под влиянието на ЛСД.
"Спомням си как дойдох на работа в понеделник, след като бях взел ЛСД в събота. [...] Колегите ми ме питаха: "Крамб, какво става, какво се случи?". Защото гледах на всичко така, сякаш никога преди не бях виждал подобно нещо. И това промени креативността ми. Върнах се къмпо-грубия стил на 40-те години на миналия век, към гротескната му интерпретация " - спомня си Робърт Крамб, създател на популярното списание Zap Comix и основател на ъндърграунд движението за комикси.
"Автоагресията на LSD трипа може да се разглежда като хомеопатично лекарство за човек, който е заобиколен от всички страни от ужасяващи събития.Подобно на битката на един абсурд срещу друг", Ларсен обяснява нуждата от екстремно наркотично преживяване с травматичните спомени от Втората световна война и нарастващия американски милитаризъм във Виетнам.
На художествено ниво защитата срещу абсурда често се изразява в подчертано детската, наивно-забравена естетика на комиксите. В Съединените щати тя също се ражда през 60-те години на ХХ век и също под влиянието на ЛСД.
"Спомням си как дойдох на работа в понеделник, след като бях взел ЛСД в събота. [...] Колегите ми ме питаха: "Крамб, какво става, какво се случи?". Защото гледах на всичко така, сякаш никога преди не бях виждал подобно нещо. И това промени креативността ми. Върнах се къмпо-грубия стил на 40-те години на миналия век, към гротескната му интерпретация " - спомня си Робърт Крамб, създател на популярното списание Zap Comix и основател на ъндърграунд движението за комикси.
Друг пример за инфантилно изкуство, свързано с наркотични вещества, са картините на колумбийския художник Камило Рестрепо. За него обаче наркотиците се превръщат в източник на абсурдността на живота, вместо да му помагат да се справи с нея.
От началото на 70-те години на миналия век южноамериканските страни се превръщат в наркоколонии на САЩ. За по-малко от 10 години хора от маргинализираните слоеве на обществото направиха многомилионни богатства, изнасяйки кокаин. Те експлоатираха по-малко предприемчивите местни жители и държаха властите в страх.
Въпреки че, съзнавайки произхода си, наркобароните вършеха социална работа за държавата - строяха пътища, инфраструктура, дори училища - нивото на ежедневната агресия беше непосилно.
"Беше Хелоуин, бях в костюма си на супергерой. Изведнъж видяхме мъртво тяло насред улицата. Бешекато страшен сън " - разказва Рестрепо пред "Лос Анджелис Таймс".
Естетиката, формирана в наркосредата, изглежда не по-малко агресивна.
Мъжете е трябвало да носят бели костюми, широкополи шапки и изобилие от бижута.Украсявали се не само с верижки и плочки на коланите, но и млади момичета. Момичетата трябваше да отговарят на строгите, ако не и жестоки, стандарти за красота чрез пластична хирургия.
Липосукция, импланти, корекция на носа - всичко това стана част от огромната индустрия на преувеличената сексуалност.
От началото на 70-те години на миналия век южноамериканските страни се превръщат в наркоколонии на САЩ. За по-малко от 10 години хора от маргинализираните слоеве на обществото направиха многомилионни богатства, изнасяйки кокаин. Те експлоатираха по-малко предприемчивите местни жители и държаха властите в страх.
Въпреки че, съзнавайки произхода си, наркобароните вършеха социална работа за държавата - строяха пътища, инфраструктура, дори училища - нивото на ежедневната агресия беше непосилно.
"Беше Хелоуин, бях в костюма си на супергерой. Изведнъж видяхме мъртво тяло насред улицата. Бешекато страшен сън " - разказва Рестрепо пред "Лос Анджелис Таймс".
Естетиката, формирана в наркосредата, изглежда не по-малко агресивна.
Мъжете е трябвало да носят бели костюми, широкополи шапки и изобилие от бижута.Украсявали се не само с верижки и плочки на коланите, но и млади момичета. Момичетата трябваше да отговарят на строгите, ако не и жестоки, стандарти за красота чрез пластична хирургия.
Липосукция, импланти, корекция на носа - всичко това стана част от огромната индустрия на преувеличената сексуалност.
Въпреки че от края на миналия век Колумбия и други износители на наркотици се позиционират като безопасни и привлекателни дестинации за туризъм, наркотичната естетика остава в основата, ако не на ежедневието, то на културната памет. Художниците използват познатите образи на бароните и техните приятелки, за да разкрият общите болни места и да помогнат за тяхното осмисляне.
Например Хуан Обандо и Естебан Гарсия в своя ритуален пърформанс " Мъртвите наркобарони" се появяват пред публиката в галерията, облечени като наркобарони, и изискват пълно подчинение. Така започна цяла нощ на "наркотропичен декаданс" с наркокоридо, танци и колективен изблик на енергия.
Други работят по по-сдържан начин. Хосе Игнасио Гарсия например създава серията Narco Nation, в която коментира неоколониалната зависимост на Южна Америка от Съединените щати. Въпреки че страните формално не са подчинени на държавите, икономиките им все още зависят от доставките на наркотици в граничните зони. Затова Гарсия променя знамената на четири щата - Тексас, Калифорния, Аризона и Ню Мексико, като по този начин изгражда нова нация - Наркоамериканските щати.
Провокатори и лаборанти
През 1998 г. художникът Роб Пруит представя творбата си "Кокаинов бюфет" - 50-метрова кокаинова писта - на откриването на малка галерия. Няколко дни по-късно на пода не беше останало нищо: посетителите бяха влезли в контакт с художествения обект - съвсем в духа на модната тогава релационна естетика.
С други думи, културният статус на наркотиците не е тема само за южноамериканското изкуство. Пруит демонстрира колко алчен е светът на изкуството за кокаин. Малко по-късно групата за улично изкуство Plastic Jesus инсталира кокаинов оскар в Холивуд, за да обърне внимание на наркоманията сред знаменитостите. Неотдавна холандският художник Дидо създаде череп в естествена големина от кокаин, озаглавен Ecce Animal, който той призова да се тълкува като говорещ "за животинските инстинкти в нас" и с който веднага попадна във вестници като The Independent.
Освен провокативни творби с различна степен на изтънченост, има и изследвания на самите механизми на търговията с наркотици.
Много художници са очаровани от естетиката на хапчетата, които с рекламна цел често се пускат под формата на символи от популярната култура. Например Зевс в своята серия "Любовта е наркотик" е създал уголемени копия на дизайнерски екстази - с логото на Apple, PlayBoy, Chanel или във формата на Хоумър Симпсън.
През 1998 г. художникът Роб Пруит представя творбата си "Кокаинов бюфет" - 50-метрова кокаинова писта - на откриването на малка галерия. Няколко дни по-късно на пода не беше останало нищо: посетителите бяха влезли в контакт с художествения обект - съвсем в духа на модната тогава релационна естетика.
С други думи, културният статус на наркотиците не е тема само за южноамериканското изкуство. Пруит демонстрира колко алчен е светът на изкуството за кокаин. Малко по-късно групата за улично изкуство Plastic Jesus инсталира кокаинов оскар в Холивуд, за да обърне внимание на наркоманията сред знаменитостите. Неотдавна холандският художник Дидо създаде череп в естествена големина от кокаин, озаглавен Ecce Animal, който той призова да се тълкува като говорещ "за животинските инстинкти в нас" и с който веднага попадна във вестници като The Independent.
Освен провокативни творби с различна степен на изтънченост, има и изследвания на самите механизми на търговията с наркотици.
Много художници са очаровани от естетиката на хапчетата, които с рекламна цел често се пускат под формата на символи от популярната култура. Например Зевс в своята серия "Любовта е наркотик" е създал уголемени копия на дизайнерски екстази - с логото на Apple, PlayBoy, Chanel или във формата на Хоумър Симпсън.
Mediengruppe Bitnik програмира робот, който всяка седмица поръчва в галерията различен артикул от сенчестия интернет и веднъж (на случаен принцип!) избира 120 милиграма от едно и също екстази.
Тогава немската полиция идва за Random Darknet Shopper. Изглежда, че тази стъпка към постхуманизма е дори по-сериозна от експериментите с LSD.
Художниците продължават да изследват и вътрешните реакции към наркотиците. Между другото, първият човек, за когото изкуството се превръща почти в научна лаборатория, е френският поет от средата на века Анри Мишо.
Мишо започва да приема мескалин след трагичната смърт на съпругата си, когато вече е на 55 години. Изненадващо, опитите му да се справи с депресивното си състояние прерастват в мащабен естетически проект. В него художникът развива дългогодишен интерес към сюрреализма и поетично внимание към ритъма на формалните микроелементи.
Картините на Мишо могат да бъдат описани като драсканици и петна, но по-често те се разглеждат като майсторско фиксиране на най-малките нервни импулси.
Ето например, пише нобеловият лауреат за литература Октавио Пас: това е "вибрация; неузнаваемо движение, което се ускорява с всяка секунда; вятър, дълго скърцащо свистене, ураган, поток от лица, форми, линии".
Тогава немската полиция идва за Random Darknet Shopper. Изглежда, че тази стъпка към постхуманизма е дори по-сериозна от експериментите с LSD.
Художниците продължават да изследват и вътрешните реакции към наркотиците. Между другото, първият човек, за когото изкуството се превръща почти в научна лаборатория, е френският поет от средата на века Анри Мишо.
Мишо започва да приема мескалин след трагичната смърт на съпругата си, когато вече е на 55 години. Изненадващо, опитите му да се справи с депресивното си състояние прерастват в мащабен естетически проект. В него художникът развива дългогодишен интерес към сюрреализма и поетично внимание към ритъма на формалните микроелементи.
Картините на Мишо могат да бъдат описани като драсканици и петна, но по-често те се разглеждат като майсторско фиксиране на най-малките нервни импулси.
Ето например, пише нобеловият лауреат за литература Октавио Пас: това е "вибрация; неузнаваемо движение, което се ускорява с всяка секунда; вятър, дълго скърцащо свистене, ураган, поток от лица, форми, линии".
Картини на Мишо се намират в МоМА и музея "Гугенхайм". За по-късните художници, които открито припознават наркотичния опит като своя тема, но работят конкретно с живопис, това е почти невъзможно. Техният подход обаче става още по-научен.
Брайън Люис Сондърс например рисува серия автопортрети, в заглавието на всеки от които посочва веществото, прието преди творбата, и неговата доза. Тези изображения са интересни за изучаване не само от биологична гледна точка, но и заради влиянието на културните стереотипи за наркотика върху стила на Сондърс. Химикът Келси Брукс пък публикува книгата "Психеделично пространство", всяка глава от която започва с моливна скица на молекулярната структура на LSD, мескалин, екстази, дори оксиконтин. Вярно е, че след това художникът развива скицата интуитивно. Така че е трудно да се види химическата реалност зад нея - по-скоро отново културен стереотип за това или онова вещество.
Почти научен подход се развива и във видеоарта. Джереми Шоу прави близки планове на лицата на свои приятели, които са приемали ДМТ малко преди заснемането на филма. Той също така озаглавява всички техни реплики и събира устни спомени за халюцинации. Изложени в галерията и естетически стерилни, заснети на фона на измит чаршаф или бял куб, тези видеоклипове предлагат необичайно внимателен поглед отвън към самия процес на трип.
Чувствеността е забранена
При заявка "наркотично изкуство" в интернет човек веднага може да открие медицинските стаи на Деймиън Хърст - инсталации от кутии с наркотици, подредени една след друга с невротична педантичност. Съвпадението на думите "медицина" и "наркотик" в английския език, разбира се, няма да изненада никого. Но в разговор за изкуство то изглежда особено значимо.
Опиумният сюрреализъм, неоновата психеделия, мескалиновият невротизъм - всички те са се родили, когато бъдещите опасни наркотици са били легални дроги, често лекарства. И все пак всяко от тях пораждаше особено преживяване, което изискваше именно художествено осмисляне, създаване на нов език.
Важно е да се разбере, че новият език се оформяше до голяма степен от културните реалности. Тук е достатъчно да си припомним разликата между неоновия трип-арт и чумните визии. Или, напротив, да сравним комиксите на Рестрепо, за когото субстанциите са външен контекст, с подобно гротескно изкуство на Жан-Мишел Баския, който умира от свръхдоза на 27-годишна възраст.
При заявка "наркотично изкуство" в интернет човек веднага може да открие медицинските стаи на Деймиън Хърст - инсталации от кутии с наркотици, подредени една след друга с невротична педантичност. Съвпадението на думите "медицина" и "наркотик" в английския език, разбира се, няма да изненада никого. Но в разговор за изкуство то изглежда особено значимо.
Опиумният сюрреализъм, неоновата психеделия, мескалиновият невротизъм - всички те са се родили, когато бъдещите опасни наркотици са били легални дроги, често лекарства. И все пак всяко от тях пораждаше особено преживяване, което изискваше именно художествено осмисляне, създаване на нов език.
Важно е да се разбере, че новият език се оформяше до голяма степен от културните реалности. Тук е достатъчно да си припомним разликата между неоновия трип-арт и чумните визии. Или, напротив, да сравним комиксите на Рестрепо, за когото субстанциите са външен контекст, с подобно гротескно изкуство на Жан-Мишел Баския, който умира от свръхдоза на 27-годишна възраст.
Но също така не забравяйте, че изкуството не просто документира преживяването на наркотиците, а манифестира тяхното място в културата.Съвременните художници често правят това съзнателно, предлагайки институционална критика на "Пърдю" или утвърждавайки шамански алтернативи на западния рационализъм.
Средновековните занаятчии, романтиците и дори първобитните хора трябва да са осъзнавали, че проявяват важен културен код. Понякога той е пробивал без тяхната воля, както при психеделичната автоагресия.
Като цяло опитът с наркотиците е изненадващо дълбоко вплетен в съвременността: икономиката е подчинена на трафика на наркотици и фармацевтичните империи, политиката на легализация и забрана определя подходите към здравето, интересът към веществата и страхът от тях провокират добра половина от конфликтите между поколенията.
Така че "анализът на наркотиците" в изкуството не се състои само в това да се открият халюциногенни източници на вдъхновение за художниците в техните биографии. Той е и един от най-бързите - и да, най-безопасните - начини да се запознаем с наркокултурата и да се научим да говорим за нея.
Така че "анализът на наркотиците" в изкуството не се състои само в това да се открият халюциногенни източници на вдъхновение за художниците в техните биографии. Той е и един от най-бързите - и да, най-безопасните - начини да се запознаем с наркокултурата и да се научим да говорим за нея.